Съюз на очните лекари в България
Българската офталмология претърпя тежка загуба. На 23 февруари тази година почина проф. д-р Никола Константинов – забележителен лекар и хирург, помогнал на десетки хиляди болни, учител на няколко поколения студенти-медици и очни лекари и учен с международно признание.
Проф. Константинов е роден в гр. Кюстендил в учителско семейство. Когато сме го разпитвали защо се е насочил към лекарската професия, той с удоволствие ни разказваше за своето ранно детство. Бил е болнаво дете и почти ежедневно у тях са идвали лекари. Още тогава разбрал, че с едни лекари се чувства добре и им се доверява, а при други не се получава добър контакт, независимо че всички са били добри специалисти. Като болно и изнервено дете, той от рано започнал да се вглежда в хората. Едва по-късно разбрал, че не само добрата професионална подготовка, но и умението да се спечели доверието е от решаващо значение за един лекар. Детството и училищните години го свързват с гр. Варна и предначертават един от най-важните периоди в живота му. Следва медицина в годините на Втората световна война. Когато говореше за следването си, с голям респект споменаваше за цялата плеяда негови незабравими учители: акад. Методи Попов, професорите Ораховац, Каданов, Киркович, Чилов, Пенчев, Сахатчиев и др., които са оставили в съзнанието на студентите – бъдещи лекари, образи за подражание. Тогава контактите между преподаватели и студенти били близки и колегиални. Проф. Константинов е имал щастието и да присъства на едни от последните лекции на академик Пашев през 1944 г., чийто светъл пример той следваше през целия си живот. Първата закалка като практикуващ лекар получава на фронта през войната, след това - в селските здравни участъци. Той смяташе почти 4-годишния си престой на село за един от най-светлите периоди от своята лекарска дейност. Желанието му било да специализира неврохирургия. За щастие (за него и за нас) имало свободно място за младши лекар само в ИСУЛ. Проф. Константинов оценяваше това като голям шанс в своята лекарска кариера – попадането му в една от най-интересните и благодатни клинични специалности. Той е един от участниците в бурния процес на развитие на офталмологията у нас. Докато по време на следването му очните лекари в страната са били около 60 и материалната база е била мизерна, за кратък период под ръководството на Катедрата по очни болести към ИСУЛ се изграждат съвременни офталмологични отделения в цялата страна, които постепенно се снабдяват със специализирана диагностична и хирургическа апаратура.
Проф. Константинов минава през всички етапи на професионалната си кариера в израстването от селския участък до професор и член на Европейския Съвет по офталмология, едно от големите имена в Европа и света. Научно-преподавателската му кариера започва в ИСУЛ, където е избран за асистент в очна клиника през 1954 г. До 1968 г. проф. Константинов е завеждащ отделение и главен асистент в Катедрата на ИСУЛ с ръководител проф. Иван Василев – по-това време водеща специализирана очна институция у нас. Той работи с пациенти ежедневно и участва активно в курсовете за специализация и усъвършенстване по очни болести. Любим преподавател и колега, проф. Константинов с желание и ентусиазъм предава знанията си на обучаваните лекари. Лично мен е учил как се оформя документация на болен, как се пише оперативен протокол, как да измервам вътрочно налягане с тонометъра на Шиоц. Независимо от престижната си позиция в София, той поема предизвикателството да започне всичко отначало в града на своето детство. На 47 години е избран за доцент във ВМИ Варна, където създава катедра по очни болести и първата специализирана очна болница у нас. Винаги подчертаваше, че за това свое начинание е бил щедро подпомаган от цялата варненска общественост и от МНЗ. Варненският период е изключително важен за него – той се налага сред нашата общественост като един от водещите специалисти в страната, получава известност и в чужбина. Проф. Константинов разгръща своите организационни способности и създава прекрасни условия за издигане работата на съвременно европейско ниво. Въвежда съвременна оперативна техника – микрохирургия за присаждане на роговица с големи трансплантати (над 7 мм) и непрекъснат шев, както и редица подобрени техники за лечение на вродена глаукома. През 1972 г. е избран за професор и в обучението на студентите въвежда аудио-визуална техника, създава много учебни филми. Сериозна задача го връща в София: през 1979 г. му е възложено да изгради Катедра по очни болести в Института за лечение на чужди граждани към МА София. Проф. Константинов дълги години лекува и оперира чужденци, като допринася за утвърждаване на авторитета на нашата офталмология далече зад пределите на страната. За кратко време пациенти от Северна Африка започват да пристигат на групи. Клиниката и катедрата завоюват добро име в Сирия, Ливан и главно в Либия. Сравнявайки постигнатото с началото на своята практика, той споделяше, че вижда огромен скок. При пристигането му във Варна Катедрата по очни болести е настанена в очното отделение на Окръжна болница и разполага със само 18 легла, изпровизирана операционна, която е осветявана от обикновена крушка в консервена кутия, вместо от операционна лампа. Постепенно става възможно клиниката и катедрата да излязат от бившата конюшня на болницата и в нова сграда да се лекуват нормално наши и чужди граждани. Трудностите, които проф. Константинов непрекъснато трябвало да предолява в периода от 1970 до 1988 г., повече го ентусиазират, отколото да го отчаят. Постепенно в него се изгражда виждането, че един ръководител трябва да подготвя почвата за успехите на следващите лекари. Той се старае да създава условия за нормална работа на своите ученици. Неговите точни думи бяха: „като учен и ръководител никога не съм се грижил за собствената си слава, защото тя идва с времето и с реалните действия на дадена личност или въобще не идва”. Проф. Константинов казваше още: „Преди около 50 години се смяташе, че офталмологията се реализира само с предписването на очила и няколко вида капки за очи. Днес много колеги смятат, че офталмологията е само хирургична специалност. Това само до известна степен е истина и въпреки че сме постигнали значителни успехи в микрохирургията, младите офталмолози не трябва да се увличат само от нея и „от дървото да не виждат гората”. Офталмологията е трудна и доста разклонена специалност”. За да обрисува какво е нивото на офталмологията у нас той уточнява основните насоки за развитието й. Те са три: подобряване и разнообразяване на диагностичните методи, усъвършенстване на казуалната терапия на очно болните и не на последно място, бумът в микрохирургията. С помощта на новите лабораторни, електрофизиологични, имунологични и генетични методи се навлиза все по-дълбоко в същността на редица болестни процеси. Значителни успехи се постигат и в диагностиката на съдовите заболявания на окото и на ендогенните възпалителни процеси. Микрохирургията на окото се развива бързо в света по посока на минимализиране на оперативната травма и бързо се въвеждат новите техники. Новостите в откриването на изкуствени материали за имплантиране в окото с по-добри качества от тези на досега съществуващите, се внедряват у нас почти веднага след успешното им приложение в практиката. За съжаление според проф. Константинов, материалните затруднения, които изпитва страната ни, не позволяват всички очни отделения и кабинети да бъдат оборудвани напълно със съвременна апаратура и инструментариум. Той смяташе, че това налага окрупняване на специализираната очна помощ в малък брой центрове.
Интересна беше позицията на проф. Константинов по отношение на частните очни кабинета. Той цитираше Маргарет Тачър, която на въпроса дали да има частни училища и университети в Англия е казала, че частните учебни заведения са необходими за поддържане тонуса на държавните по пътя на конкуренцията и съревнованието. Що се касае до извращенията в частната практика професорът считаше, че такива има и при „безплатната” форма на медицинско обслужване. Той казваше, че докато продължава това болно време, ще боледува и медицинската практика у нас. („Щом у нас има държавна полиция и успоредно с нея съществуват частни охранителни фирми, защо лекарите да бъдат извадени от общия контекст на действителността”). Той смяташе, че докато не се създадат мощни и богати здравноосигурителни фондове, които реално да заплащат лекарския труд, каруцата се поставя пред коня. И още, че от зачатието до последното дихание, всеки от нас е в ръцете на лекарите и затова е учудващо, че именно лекарите са поставени в една от последните категории на обществената класация.
Питали сме професор Константинов доколко емоционалния факт, че няма по-ценно нещо от зрението му е помагал или пречел. Той отговаряше, че действително емоциите при него не дошли, когато той избрал специалността, а когато навлязъл в нея. Бидейки 62 години лекар и 56 офталмолог професорът е видял много. Според професор Константинов „думите „АЗ ВИЖДАМ” могат да стопят и камък”. Казваше, че може би единствено офталмолозите и хората, загубили зрението си осъзнават каква огромна загуба представлява това за личността. Пътят му в това отношение не бил никак лек, но непрекъснато го окрилял неговият оптимизъм, който не го напусна и до сетния му час. Той твърдеше, че колкото и трудни и нерешими да изглеждат проблемите, винаги трябва да успеем да намерим желаното решение.
След реорганизацията на ЛЧГ проф. Константинов завеждаше Очната клиника в болница „Св. Анна” при Медицинския факултет, София. След пенсионирането си той не се раздели с любимата професия и продължи да консултира болни. Дори последният път, когато го посетих и той с трудност се надигна да ме поздрави, живо се интересуваше от скорошните събития в офталмологията – конгреси, конференции, пътеки и т.н. И както винаги, каза, че е добре и не се оплаква от нищо!
Проф. Константинов беше виден представител на българската клинична медицина, като в същото време утвърди като забележителен организатор на научния живот у нас. Той имаше широки научни интереси и пишеше статии върху проблеми на цялата офталмологична наука. Основните му научни постижения бяха в областта на роговичната трансплантация и кератопротезирането, детската и ювенилната глаукома, диагнозата и лечението на увеитите, невроофталмологията, лазерното лечение при ретинални увреждания и при глаукома. Хабилитационният му труд „Конгенитална глаукома” (1972 г.) е настолно ръководство за всички специализиращи. В научния му актив са 3 монографии, повече от 120 научни статии, участия в международни и чуждестранни конгреси, беше редовен член за България в Европейския съвет по офталмология, впоследствие и почетен член. Избран бе в ръководството на Средиземноморския офталмологичен съюз, удостоен в Прага като почетен член на Научното офталмологично дружество. Беше член на Редакционния съвет на Европейския офталмологичен журнал. Проф. Константинов бе член на Редакционната колегия на списание „Зари” повече от 15 години, където развиваше активна научно-популярна дейност и публикува лично над 50 статии.
Като председател на Североизточното офталмологично дружество и зам. председател на Републиканското научно дружество по офталмология, той организира редица конференции и научни срещи, като винаги е стимулирал и вдъхновявал творчески дискусии и задълбочени обсъждания в офталмологичната наука и практика. В продължение на 4 години проф. Константинов бе председател на Специализирания научен Съвет по офталмология и оторинголарингология към ВАК, като получи висока оценка за своята принципност и високи критерии.
Към това трябва да се прибавят многобройните трудове на офталмолози, написани под негово ръководство, научното ръководство на 8 дисертации, 5 от които на чуждестранни аспиранти, многочислените рецензии. Той бе първият носител на наградата „Пашев”.
Като учен силата на проф. Константинов бе в отличната общомедицинска и офталмологична подготовка, в интердисциплинарните области, в откриването и поставянето на проблемите, в анализите и оценките, в задълбочеите обобщения. Изключителната му памет и невероятното научно любопитство и осведоменост поразяваха с точност и бързина на препращанията и обсъжданията. Критичната му мисъл улавяше слабите места в теории и спекулации и ние с удоволствие сме слушали блестящите му импровизации при разглеждането на разнообразните проблеми на очната патология и връзката със системни заболявания на организма (независимо от това, че сме били понякога потърпевши). Особено ценни бяха познанията му в класическата офталмологична теория и практика и следването на богатите традиции на нашата и чуждестранните научни школи. Той никога не подценяваше приноса на нашите учени и големите възможности на родната наука и обосноваваше нуждата от трезв подход и критичност при прилагането на чужди модели у нас. Колкото и разнообразни проблеми да разработваше проф. Константинов от всички области на офталмологията, бих казала, че имаше нещо характерно, което ги обединяваше: здравомислещият анализ, при който се имаха предвид тенденциите и постиженията на световната офталмология, сложността на процесите и тяхната взаимовръзка, без да се премълчават неприятните явления. Той бе винаги осведомен за научния живот у нас и в чужбина, четеше немски, английски, френски и руски списания и монографии, имаше много колеги и приятели от цял свят. Проф. Константинов умееше да пише извънредно увлекателно и ясно, независимо от високата си научна компетентност.
Проф. Константинов бе един от любимите преподаватели на няколко поколения студенти-медици и очни лекари. Много пъти съм се възхищавала на умението му да увлича аудиторията и да ни заразява със своя ентусиазъм и посветеност на офталмологията. Неговите ученици вече заемат ключови позиции у нас, а други, които работят в чужнина, са достойни представители на нашата школа.
Проф. Константинов като лечител е една необятна тема. Хирургичната му техника и експедитивност бяха недостижими: извършваше всички видове оперативни интервенции в офталмологията, усъвършенстваше методи, изобретяваше инструменти и приспособления. Създаде първата българска кератопротеза, вътреочна леша, още през 70-те години въведе микрохирургията в офталмологията. Проф. Константинов бе всеотдаен лекар: излушваше лично оплакванията на болните и винаги използваше необходимите диагностични методи. Той така завладяваше психиката на пациентите, че всяка негова дума лекуваше и ободряваше. Неговата трудоспособност бе пословична: след като преглеждаше десетки болни, той влизаше в операционна и работеше прав още часове. И след това му оставаха сили и време да обсъжда интересните случаи, да обяснява на специализиращите основанията за поставените диагнози, диференциално-диагностичните търсения, започнато лечение, да прави рисунки на очната находка, да успокоява и поучава. Пациенти от цялата страна го търсеха и се стремяха към него като последна инстанция у нас с безкрайно доверие към неговите професионални и човешки качества. Той никога не отказваше консултанции и беше на разположение на всички колеги с огромния си клиничен опит, достъпен и естествен, с любов към пациентите и желание да помага на всички за всичко. Това, което направи проф. Константинов явление в нашата медицина и общество, бе неговата цялостна личност: комбинацията от вродените положителни качества, природните способности, забележителното трудолюбие, чувството за справедливост и човешко достойнство, уважението към човешкия труд. Удивителни бяха неговата работоспособност, вътрешна организираност и жизненост, изключително чувство за отговорност, душевна щедрост и професионална взискателност. Една голяма личност, на която нищо човешко не бе чуждо. Невероятният му характер и неизчерпаемото остроумие създаваха чувство на празник около него и заразяваха с жизнерадост и трудолюбие, пораждаха желание да се приближиш и докоснеш до могъщия му интелект. Личната и трудова дисциплина на проф. Константинов бяха ярък пример за следване за неговите ученици. За него важеше с пълна сила определението на нашата професия като съчетание от призвание, наука, опит, изкуство и човечност.
Проф. Константинов продължи достойно традициите в българската офталмология, завещани ни от академик Пашев и доказа, че само истинското призвание прави човека полезен и щастлив. Ние всички, които познавахме проф. Константинов като колега, педагог, научен работник, лечител и хирург ще храним към него дълбоко уважение и вечна признателност.
Акад. д-р Петя Василева